В залата мирише на стара хартия. Усеща се тихо напрежение. Някой разлиства страници. Друг стиска молив. Трети се усмихва, сякаш току-що е чул стара история. История, разказана за първи път.

В този миг става ясно едно. Фолклорът не е музейна витрина. Той е жив глас. И този глас има лице. Лицето на разказвача.

На 21 февруари 2026 г. в София беше представен уникален сборник. Заглавието му е „Разказващият човек и светът на фолклора“. Той събира 40 статии от 40 автори-етнолози. Информацията е съобщена от Българската телеграфна агенция (БТА). Данните са предоставени от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българската академия на науките (БАН).

Какво представлява тази книга?

Тя не е просто поредният научен труд. „Разказващият човек и светът на фолклора“ гледа към традициите през очите на човека. Човекът, който ги разказва. Който ги пази. Който ги променя и предава нататък.

Разказвачът е истинският герой

В училище ни учат да търсим „правилната“ версия на приказката. Тук подходът е коренно различен. В центъра стои човекът. Кога разказва? На кого? Защо точно по този начин?

Това е огромна промяна във фокуса. От „какво пише“ към „кой говори“. От сухия архивен лист към топлия дъх на живия разказ.

Кои са авторите?

В материала на БТА са посочени ключови имена сред създателите на изданието. Сред тях блестят:

  • Ангелина Илиева
  • Анелия Манова
  • Валентина Ганева-Райчева
  • Мария Славчева
  • Мариянка Борисова
  • Николай Вуков

Среща и емоционално сбогуване

Сборникът носи дълбока емоция. Той е посветен на проф. Албена Георгиева (1954–2024). Това придава на представянето особен, трогателен тон. Това не е просто премиера. Това е жест на памет.

Книгата сякаш казва: „Помним.“ И веднага след това добавя: „Продължаваме.“

В такива моменти думите тежат повече. Фолклорът не е само веселба и обред. Той е спасение. Начин да преживееш загубата. Да я превърнеш в разказ, който сплотява общността.

Защо това е критично важно сега?

В съвремието историите летят бързо. Прескачат от екран на екран. Умират за секунди. Фолклорът обаче работи бавно. Той се гради с години. С безброй повторения. С дълбоко доверие между хората.

Точно затова този сборник е толкова ценен. Той е спасителен пояс. Напомня ни, че културната памет не живее в прашни архиви. Тя живее в гласовете. В тихите паузи. В онзи магичен момент, когато някой каже „Едно време…“ и цялата стая замлъкне.

Фолклорът оживява само когато някой го разкаже. Разказвачът е единственият мост между вчера и утре.

Посланието е кристално ясно. Докато има разказвачи, традицията няма да се превърне в пепел. Тя ще бъде осветен път напред.